Източник: Лівий берег
Още от времената на СССР КГБ постоянно търси възможности да проникне в западните медии, за да осъществи операциите си за влияние.
Разобличаването на журналиста от германското издание Der Spiegel Клаас Релотиус, който години наред фалшифицира материалите за статиите си, предизвика истински шок и повдигна въпроса дали има ефективни инструменти за контролирането на дезинформацията в медийната общност. За това пише изданието International Policy Digest.
В скандала с Релотиус прави впечатление не само това, че той години наред е заблуждавал читателите си и колегите, но и това, че разпространявайки лъжи и измислици, той прави блестяща кариера и получава широко признание в професията. Клаас Релотиус е носител на наградата за европейска преса за 2017 г., наградата на CNN през 2014 г. (вече е лишен от тази награда – бел.СФ), наградата „Германски репортер“ за 2013 г., 2015 г., 2016 г., 2018 г. (вече е лишен от тези награди – бел.СФ). Той признава, че най-малко 14 от репортажите му са били фейкови, а част от тях са били номинирани и удостоени с журналистически награди.
Интересното е, че дори след разобличаването на Релотиус редакцията на Der Spiegel продължава да го подкрепя и да заявява, че журналистът бил станал жертва на клевета. И едва след появата на неоспорими доказателства са принудени да признаят, че са били измамени. През декември 2018 Релотиус е уволнен от Der Spiegel и лишен от многобройните си журналистически награди.
Скандалът получава геополитическа окраска след като посланикът на САЩ във ФРГ Ричард Гренъл в своето отворено писмо обвинява Der Spiegel в антиамериканизъм и че Релотиус фактически е измислил негативните си истории за САЩ, а те са били съществена част от неговите репортажи. Посланикът също така призовава да се проведе независимо разследване на нарушенията на журналистическите стандарти от редакцията на Der Spiegel, която не е извършила проверка на фактите в материалите на Релотиус и другите журналисти.
Главният редактор на списанието в отговора си признава, че са нарушили стандартите, обаче отрича да имат някакви антиамерикански предубеждения.
Трябва да отбележим, че в историята на Der Spiegel и преди е имало гръмки политически скандали, които вече са малко позабравени. В началото на 60-те години списанието публикува поредица от разследвания на журналиста Конрад Ахлерс, в тях тогавашният германски министър на отбраната Франц Йозеф Щраус, който е и председател на Християн-социалния съюз – водещата немска дясноцентристка партия, е критикуван остро, обвиняван е в непрофесионализъм и корупция. Сблъсъкът достига своя апогей, когато през октомври 1962 г. списанието публикува документи на Министерството на отбраната, от които излиза, че ФРГ уж не била готова за съветската агресия. Последиците от скандала, който става известен като Spiegel-Affare, е преформатиране на парламентарната коалиция и оставка на Щраус.
Според показанията на офицера от външното разузнаване на КГБ Иля Джирквелов, който избягва на Запад, конфликтът между Щраус и Der Spiegel е бил част от съветска специална операция, чиято цел е била да дискредитира Щраус, тъй като той е имал големи шансове да стане следващия канцлер на Германия. Няма сведения дали Конрад Ахлерс е имал някакви формални отношения със съветските тайни служби, но той явно е преследвал свой политически интерес със скандала, тъй като е бил активист на опозиционната Социалдемократическа партия. След идването на власт на социалдемократите той отначало ръководи пресслужбата на канцлера Вили Бранд, а след това става държавен секретар за пресата и информацията.
Ситуацията с Der Spiegel не е изключение. СССР постоянно търси възможности за проникване в западните медии, което е изключително необходимо за провеждането на ефективни действия за влияние – така наречените „активни мероприятия“. КГБ е имал специален отдел за набиране и внедряване на собствени агенти в медиите, създадени на Запад от руски и съветски имигранти.
Главният приоритет на съветските разузнавателни служби обаче, според бившия шеф на външното разузнаване на КГБ Олег Калугин, е било проникването на собствена агентура в американското „Радио Свобода“ (в България радиото е известно като „Радио Свободна Европа“ – бел. СФ). Дори само броят на разкритите съветски агенти сред журналистите на „Радио Свобода“ е свидетелство какви са били мащабите на тази инфилтрация.
Олег Туманов е най-успешният сред разкритите агенти. До 1986 година той работи като главен редактор на руската служба на „Радио Свобода“ и има пряко влияние не само върху редакционната, но и върху кадровата политика на службата. В продължение на осем години той отговаря за назначаването на всеки сътрудник на руската служба на радиото. Съпругата му Олга Туманова, бивша журналистка на британската корпорация Би Би Си, също е работила за съветските специални служби, по-късно тя работи като преподавател по руски език в американско училище за разузнавачи в Европа.
Показателно е, че Олег Туманов, както и друг съветски агент, Юрий Марин, който също е работил в „Радио Свобода“, не са били разкрити от американското контраразузнаване и тяхното сътрудничество с КГБ става известно едва след бягството им в СССР.
За проникването в другите подразделения на „Радио Свобода“ активно се използват служители на специалните служби на държавите-членки във Варшавския блок. Сред известните съветски агенти, работили в радиото, можем специално да отбележим Анджей Чехович, Павел Менаржик (или Минаржик – бел.СФ) и Хрисан Христов, работили съответно за съветското разузнаване в Полша, Чехословакия и България. След завръщането им в страните от съветския блок техните показания за шпионския и манипулативен характер на дейността на „Радио Свобода“ лягат в основата на международна кампания за дискредитация на радиото.
Въпреки популярното през 90-те мнение, че след разпадането на СССР спира практиката на изпращане и използване на агенти в „Радио Свобода“ и другите западни медии, руските специални служби не само не отзовават своите агенти, но и най-вероятно продължават да увеличават силите си. За това също допринася отслабването на вниманието на западните служби за контраразузнаване. Както виждаме през годините на „студената война“ те не са много успешни в разкриването на съветската агентура в собствените им медии.
В полза на тази версия свидетелстват и редовните скандали, свързани с внезапната промяна на ценностите на журналистите на западни медии в бившите съветски страни. Например бившата ръководителка на киевското бюро на „Радио Свобода“ Ханна Херман след дълги години работа в демократичните западни медии през 2004 година, няколко месеца преди президентските избори, неочаквано се присъединява към екипа на авторитарния проруски политик Виктор Янукович, където бързо става една от лидерите.
Същата трансформация преживя и друг ръководител на „Радио Свобода“ – Владимир Малинкович.
Сред най-пресните примери трябва да споменем руския журналист Андрей Бабицкий. Той работи за „Радио Свобода“ от 1989 година, през 2009 става редактор на „Эхо Кавказа“ (проект на „Радио Свобода“, който се излъчва в Грузия на руски език). „Эхо Кавказа“ фактически веднага става обект на остра критика заради използването на руски наративи при оценката на грузино-осетинските и грузинско-абхазските конфликти, както и на руската агресия срещу Грузия през 2008 г.
Въпреки това Андрей Бабицкий продължава да работи и е уволнен от „Радио Свобода“ едва през 2014 г. – след като публично подкрепя руската агресия срещу Украйна. След уволнението си Бабицкий помага за създаването на телевизионен канал на територията на окупирания от Русия Донбас, а след това започва работа за известния руски пропаганден канал LIFE.
Разбира се, че тези случаи могат да бъдат просто съвпадение, както и в случая с Клаас Релотиус. Но в условията на хибридна война, когато Русия има нужда от авторитетни и уважавани западни медии за да формира общественото мнение, и да се намесва ефективно в изборите, не можем да пренебрегваме значението на внедрените в такива медии завербувани журналисти и редактори.
Днес главният проблем не е дали Релотиус е нарушил журналистическите стандарти, а дали е имал мотивация да ги наруши, както и дали са били мотивирани членовете на журита на различни журналистически награди, които така високо оценяват неговите „фейк сториз“. Разбира се, в журито на такива награди по правило включват изтъкнати и уважавани журналисти. Но точно такъв е бил и самият Релотиус, докато не е бил разкрит.
Източник: Лівий берег
