Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция.
Предлагаме на Вашето внимание колонката на Калин Янакиев за изданието „Култура.бг“.
Напоследък у нас започнаха да признават съществуването на „русофоби“.
Даже започнаха да се тревожат, че обществото ни („интелектуалците на обществото ни“) били разделени на „русофили“ и „русофоби“. Това би могло да се приеме дори като еволюция. До неотдавна „нашият народ“ по дефиниция и в своята тоталност, от векове и „за векове“, можеше да бъде изпълнен единствено от чувства на „дълбока благодарност“ към руския народ – освободител, и на братство към – от самия Създател дарения ни в този исторически свят – „по-голям брат“. Онези, които биха си позволили да не изпитват тези „онтологично-български чувства“, чисто и просто биваха обявявани за някакви изроди, непринадлежащи към „народа“. Днес – че има русофоби в България вече се признава и не се криминализира.
Само че с въпросното признание се изработва нова „опорна точка“ за манипулация. „Русофилията“ и „русофобията“, видите ли, са някакви странни ирационални страсти от обобщен порядък (към всичко или против всичко руско), които, практически без основание държат в плен хора, които (уж) претендират да са интелигентни и значи, са еднородни с еротичните симпатии и антипатии, които не минават тъкмо през главата, а през някои други телесни места.
Ето защо определени медийни бонзи (като например във в-к „24 часа“ Валери Найденов) мъдро ни съветват да престанем да бъдем, по отношение на Русия, ирационални „фили“ и „фоби“, а да си изработим „балансирано отношение“. Сиреч, както излиза от мъдрословията на г-н Найденов (защото тъкмо така излиза от тях), дори ако сме убедени антиавторитаристи, противници на политиката на анексии и аншлуси (каквато практикува Вл. Путин и поради която „русофобите“ днес са „русофоби“); дори ако защитаваме ценностите на толерантността и свободата на словото (които Вл. Путин систематично потъпква и поради което „русофобите“ у нас днес са „русофоби“), ние не бива да изричаме това страстно и на глас, за да не се изложим като неинтелигентни (и вредни за „националните ни интереси“) „русофоби“. Напротив – дори ако сме противници на ЕС, на НАТО и Брюксел, на „либерализма“, на Америка (защото очевидно в това се състои днес цялата „русофилия“), ние трябва да снижим тона си и да „съобразим“ какво би последвало, ако поради неумерената си „русофилия“, напуснем НАТО („Турция тутакси ще ни окупира югоизточните територии“, а ЕС „ще ни спрат парите“).
С две думи: да не бъдем „русофоби“, означава да не осъждаме путинизма, но да не бъдем „русофили“ означава, като си го обичаме, хитро и да си „правим сметката“.
Мисля че асиметрията в негативните последствия от двете „страсти“ е повече от ясна.
Истинската манипулация тук обаче е в маскирането на две фундаментални светогледни позиции (които могат и трябва да се оценяват морално по оста „добро – зло“) като еднакво ирационални страсти. Защото аз бих искал да попитам какво по-точно „русо“-филство има у българските „русофили“; към кое и какво по-точно руско изпитват „филия“ емпирично наличните „русофили“ – особено професионалните такива като Светлана Шаренкова, Иво Христов, Румен Петков, Георги Първанов? Да не би да са горещи адепти на религиозната мисъл на Достоевски, Бердяев, Семьон Франк (последният според тях сигурно е някой „жидо-масон“); или да са отдавнашни почитатели на Оптинските старци? Или са ценители на такива руски творци като Пастернак, Солженицин, Тарковски? И дали, обратно: „русофобите“ у нас изпитват „фобия“ тъкмо към изредените току що имена? Разбира се, че няма нищо подобно и истинските имена на нещата най-сетне трябва да бъдат произнесени.
Става дума за „Путино-филия“ и за противостоящата й „анти-Путинска“ позиция.
Като първата – Путино-филията дори не е истинска „филия“ към настоящия Кремълски диктатор, а монструозна амалгама от: а) травматизирана от поражението в Студената война носталгия по СССР, б) обнадежден от външнополитическото нахалство на нискораслия автократ реваншизъм (изредените дотук предимно у левите „русофили“), но най-вече: в) от органичната ненавист към Запада и демокрацията, произтичаща от цял букет причини (при някои съвременни „русофили“ дори излючително жалки: че не успяха да направят политическа кариера в следдесетоноемврийска България, че не ги припознаха като „гуро“-та вдясно, че лично Иван Костов не се „влюби“ в тях, че не ги „припознаха“ от Запад като нашенски „мъдреци“).
Всъщност, именно и само с тази амалгама можем да си обясним странния алианс на путинофилите в България.
Защото как без нея да си обясним Путино-филията на „правоприемниците“ на българските комунисти (БСП, АБВ, всякакви АБПФК)? Та нали Путиновата държава днес не се идентифицира със „социализма“; тя има за опозиционна маргиналната руска комунистическа партия и определя болшевишките десетилетия на Русия като нейно „велико изпитание“? Как да си обясним Путино-филията на „новите леви“ в България? Та Путиновата държава днес в много по-голяма степен от, да кажем, християн-демократическа, Меркелова Германия е страна на олигарси, монополисти, свръхбогаташи и се самозаявява като консервативна „велика сила“. Как, по-нататък, да си обясним Путино-филията на маниакалните български националисти („Атака“, разни доморасли фашистчета и почитатели на ген. Луков)? Та Путиновата държава днес радикално не зачита суверенитета на малките нации и е единствената от осем десетилетия, която извърши анексии на такива нации („Приднестровската република“ от Молдова, „Донецката и Луганската“ от Украйна, Абхазия от Грузия). Освен това е наследница не само на империята на царя-освободител, „която ни върна на картата на Европа“, но също и – при това в много по-близкото минало – на онази болшевишка империя, която „ни отне“ Македония и Беломорска Тракия и искаше да ни присъедини към голяма Титова Югославия. Как накрай да си обясним Путино-филията на нашенските консервативни моралисти и „православни традиционалисти“? Та Путиновата държава днес има за практически официална идеология „неоевразийството“, което поддържа тезата, че митичната „душа России-Евразии“ е синтезът на руското Православие с тюрко-монголското степнячество, избрала си е за основни съюзници в „геополитическата игра“ шиитски теократичен Иран и езически Китай и има за най-популярен геополитически мислител криптоезичника и последовател на фашизоида Карл Шмит – Александър Дугин.
Какво, питам, обединява в едно тези, толкова различни групи български „русофили“? Каква „филия“ хранят към това Путиново господарство, което е толкова противоречащо на убежденията на всяка една от въпросните групи поотделно?
Както казах – става дума единствено за чудовищната амалгама от травматична носталгия по СССР, обнадежден реваншизъм и най-вече – органична ненавист към демокрацията и Запада.
Истината е,че днешните български „русофили“ дори не са същински „фили“ на авторитарния режим на Путин, а много повече яростни „фоби“ на всичко на запад от западните Балкани. Всички изредени по-горе групи не могат да понасят западната демокрация. За тях тя е изтощителна „процедура“, лабиринтна „бюрокрация“, в която не успяват да се оправят (за разлика от „соросоидите“). Не могат да понасят западната толерантност и имащата вековни традиции гражданска (да – и буржоазна) възпитаност, която действително вече се е изградила като „сила“, санкционираща резултатно всякакви фашизоидни изцепки, ориенталски безпардонности и емоционализми, претендиращи да бъдат „политика“. За всички тях това е „диктатура на малцинствата“ – „Гей-ропа“. Вбесени са по-нататък (защото всъщност са бивши комунисти, настоящи фашисти, непроницателни апокалиптици и т.н.) от наистина тоталната победа на евроатлантическия свят, който десетилетия наред бе представян на Изток като гниещ и загниващ, а в края на краищата победи „по всички фронтове“. Ненавиждат от дъното на душата си Америка (защото е пълната противоположност и на бившия комунизъм, и на настоящия фашизъм, и на самозвания апокалиптизъм). Ненавиждат това, че Европа не ненавижда Америка; че при всичките им вещания светът не става „многополюсен“, а си остава евро-американски; бесни са от това, че санкциите на същия този „гейски“ Запад имат въздействие върху Путиновата им „надежда“; взривяват се емоционално от излъгани надежди: че г-жа Меркел ще се „откъсне“ от САЩ и ще положи началото на „оста Берлин-Москва-Пекин“, а това не се случва, че „рейтингът“ й непрекъснато „се срива“ (с 1 до 3%), но след това отново „се качва“ въпреки „емигрантите“… Изобщо вбесени са от цялото „международно положение“, което си остава – остава си пост-съветско и въпреки „впечатляващото завръщане на Русия на световната военно-политическа сцена“ няма изгледи да се промени.
Да, „русофилите“ у нас не са никакви „фили“, а „фоби“: американо-фоби, Меркело-фоби, Брюксело-фоби, либерало-фоби, хомо-фоби и всякакви други „фоби“.
И чисто и просто цялото упование във „фобството“ им е кагебисткото диктаторче от Кремъл.
Е, опитват се да изтъкнат и някои „позитивни“ основания за своята „русофилия“. Най-разпространеното напоследък – откакто им казаха, че Църквата вече не е „зло“ (и признавам, най-дразнещото лично мен) е – „Православието“. С руснаците „ни свързвало Православието“ (сякаш масата от днешните българи и руснаци са високосъзнателни православни). А защо Православието никога не ни „свързва“ със сърбите? Не, те, според „православните“ националисти са „съюзници-разбойници“, те „ни вземàха Македония“. Или с гърците? Които са си чиста проба „фанариоти“, държали ни поне два века под „духовно робство“. Или пък с румънците (а те въобще православни ли бяха)?
Не, и „Православието“ им не е никакъв позитив. И то е – „фобство“.
Защото за българските „русофили“ Православието въобще не е право-славене на Христос (какъв Христос у такива, виждали свещенослужители само по синодалните банкети като Светлана Шаренкова, Георги Първанов и Румен Петков). То е анти-католицизъм (папо-фобия), анти-протестантство (секто-фобия).
Накрая ще кажа: по всички критерии на „опорната точка“, според която „русофилията“ и „русофобията“ са просто ирационални страсти без основания, аз съм „русофоб“. Не смятам, че Европа е „Гей-ропа“, отричам САЩ да са сатанинска сила, желаеща да постави целия свят под господството на „турбо-капитализма“ си, не смятам, че предстои „либерален апокалипсис“ и раждане на „пост-човека“, и най-вече не виждам „антидот“ на всички тези ужаси в лицето на Вл. Путин.
Понякога обаче се чудя на себе си. Та как съм станал такъв „русофоб“, аз, чийто антикомунизъм дължи толкова много на грандиозната книга на един руснак – „Архипелагът ГУЛАГ“ на Ал. Солженицин? Как православната ми вероизповед и философският ми светоглед са формирани все от руснаци като Вл. Соловьов, Н. Лоски, Евг. Трубецкой, прот. Ал. Шмеман, Ф. Достоевски? Как антиавторитаризмът ми е формиран и от ранната книга на Н. Бердяев „Философия на неравенството“? И най-вече: защо не намирам никаква „филия“ към поне едно от тези собствено най-значими руски имена у съвременните ни „русофили“? Е, да ги заменя с един бивш кагебист, който днес управлява Кремъл (а утре „и мястото му вече няма да го познава“), с една кохорта олигарси, майстори на „хибридната война“, с още една кохорта зилоти и „младостарци“, които подменят Православието с „Православието“, с един пенкилер-евразиец (Дугин), претендиращ да е наследникът на всички по-горе изредени – за да не ме имат за „русофоб“, ми се струва крайно глупаво. Дълбоко, биографично чужда ми е „русофилията“ на същества като писачите в „Гласове“ и „A-specto”.
