Източник: Анатолий Стреляний, за Радио Свобода
20 години след победата тази дума звучи рядко в СССР, а 9 май е работен ден. На 24 юни 1945 година, след като приема първия Парад на победата, маршал Георгий Жуков произнася може би най-кратката си официална реч. Той, както е прието, хвали „великия вожд и гениален пълководец“ Сталин, смело изопачава истината, като заявява, че „в продължение на три години Червената армия съвсем сама се сражаваше срещу въоръжените сили на Германия и нейните сателити“, но не премълчава, че Германия е „превърната в прах“ благодарение на „обединените усилия на великите държави“. По-късно маршалът ще даде малко по-подробна оценка на приноса от отвъд океана. Но тази оценка не можеше да не съвпадне и с мнението на оцелелите фронтоваци, които изминават пътищата на войната не пеш, а на американски „студебейкър“. Без половин милион от тези огромни камиони, заявява маршалът, армията му е щяла да заседне в калта на родните пътища.
И все пак: защо така гръмогласно си спомнят за победата едва след 20 години? Изглежда тогавашните лидери сами не са разбирали значението на своето решение. Тези хора общували помежду си само с две фрази: „Народът няма да ни разбере“ и „Народът ще ни разбере“. Те тъкмо са свалили Никита Хрушчов, чийто култ се приближавал до сегашния на Путин. И е било необходимо да се осигури бързо и надеждно забвение…
Явно са искали да въведат нещо такова, което да не натоварва много хазната и да не ги задължава с нищо, и за което с увереност да може да се каже, че народът ще ги разбере. И народът действително ги разбрал и нещата потръгнали. И изобщо народът, ако употребим тази обичайна, но все по-безсмислена дума, разбира това, което иска да разбере, но не разбира това, което не иска да разбере. Още Пушкин го е разбрал („духът на народа“). Но все още остава злободневен въпросът защо населението на РФ и до сега масово не разбира нещата така, както желае Първото лице?
Острота на въпроса придава и наличието на огромна част от бившата империя, където всеки разбира, включително и събитията през 40-те, така, както му харесва лично на него, а не на държавата. На 9 май едни са все още мислено край Кремъл на Червения площад, други вече отдавна не са там, а трети, както се стана ясно, никога не са били там. Става въпрос за Украйна. Тук все повече между хората се утвърждава компромис за историческите концепции и времена: на този ден все повече си спомнят за загубите, а не за завоеванията, за жестоките уроци, които така и не бяха усвоени. Няма дори намек за чувствата, с които посрещат 9 май на североизток: че Денят на победата е истинският Ден на Русия, ден, когато с подобаващ размах се утвърждава сегашното й величие и угодната на Бог изключителност, правилност, когато „Празникът е наш!“ звучи от Балтика до Охотско море. В този строен, напълно осмислен тътен се отгатва, освен всичко друго, и упрек към Украйна, която се е превърнала се в отрязан къс и заради това уж се е лишила от своята част от всеобщата слава.
Няколко дена преди нападението на Германия срещу СССР съветският печат отправя сурово искане към Великобритания да прекрати опасните си телодвижения на европейския континент.
Откъде се появява тази разлика, която става все по-очебийна? Народът, разбира се, го разбира и то така, както му се иска, но все пак се ослушва какво казват старшите, какво е казал съставът на хетманските началници. И така, днес той е такъв, и обстановката в страната е такава, че вече не е възможно да се мълчи за много неща, както беше прието преди. На пълен глас се говори, че Втората световна война е започнала през 1939, почти две години преди Хитлер да нападне СССР. Никой не крие, че Германия и СССР започват войната, че Хитлер и Сталин са я започнали ако не като партньори, ако употребим тази сега модерна дума, а като приятели, и то истински приятели: тайният им договор не се е наричал по друг начин, а именно договор за дружба. Именно заради тази дружба с Хитлер Сталин успява до лятото на 1941 г. да завземе например Прибалтика. Никой не отвлича вниманието на украинците от парадния марш по Брест на двете приятелски войски – на Хитлер и Сталин на 22 септември 1939. Така е отпразнувано разделянето на Полша между Германия и СССР, който получава града, намиращ се днес в Беларус. В същото време никой не забранява на големите любители на историческата истина сред украинците саркастично да питат сънародниците си дали те отдават заслуженото на „проклетия Сталин“, който отрязал за Украйна чужда земя със 7 милиона население и от кои страни я е отрязал.
Буквално няколко дена до нападението на Германия над СССР съветският печат отправя сурово искане към Великобритания да прекрати опасните си телодвижения на европейския континент. До самия ден на 22 юни 1941 г. Кремъл предлага всичко ставащо да се разглежда като безумство на англо-американските плутократи, които са фрашкани с пари. Между другото до самия край това е и версията на власовската „руско-освободителна“ пропаганда. Сега Русия изпитва известни затруднения заради своята външна политика. Московските чиновници-мислители го обясняват с това, че Западът бил решил да я изблъска от печелившите пазари на реализация и ресурси. И как се случва. Хитлер: не съм виновен, всичко това е заради шарлатаните-плутократи. Сталин: не съм виновен, всичко е заради презряните и обречените. Власов: не съм виновен, всичко е заради тях, те се заиграха до такава степен, че Европа е в руини, а Русия загива под властта на червения тиран. Путин: не съм виновен, всичко е заради моите партньори, да им се не види с тяхната алчност и жажда за власт. Ако в Украйна някой иска да говори за всичко това – да говори както си иска, когато си иска и където си иска – никой не му затваря устата. А „духът на народа“ – да, той съществува. Но той не витае в празното пространство.
Източник: Анатолий Стреляний, за Радио Свобода
Анатолий Стреляний е писател и публицист, водещ на програмата „Вашите писма“ на Радио Свобода
