Източник: Ксения Кирилова за „Ден“
В много от западните страни рускоговорящата диаспора е доста голяма, и включва в себе си най-различни вълни – като се започне от потомците на белите емигранти и се завърши с пристигналите сега. Но за всички вълни е характерно доста високо ниво на подкрепа за Владимир Путин. Най-странното е, когато видиш такива настроения сред хора, заминали още по съветско време, за да търсят свободата, а не материалните ценности. Но дори сред тях е достатъчно висок процентът на поддръжниците на недемократичния президент на сегашната несвободна Русия.
От своя страна тези настроения карат много западни експерти да разглеждат рускоговорящите като потенциална „пета колона“ – хора, които дори и да не са съзнателни агенти на Кремъл, лесно могат да бъдат „сляпо“ използвани за разпространяването на руската политика и влияние в чужбина. Трябва да признаем, че самият Кремъл с всички сили се опитва да превърна диаспората именно в такъв аванпост на своето външнополитическо влияние.
Главният инструмент тук, без съмнение, е руската пропаганда, в случая с диаспората това е усилена целенасочена работа на консулствата и свързаните с тях организации за взаимодействия с бившите сънародници. Можем да разграничим няколко механизма как пропагандата влияе върху съзнанието на руснаците.
1. Първо, това е експлоатация на чувството за вина. Работата е там, че отношението към емигрантите като към предатели на Родината през последните десетилетия се внушава с почти същата упоритост, както и в съветските времена. Нагласата „заминал, значи е предател“ е заседнала дълбоко в подсъзнанието на руснаците, дори ако на съзнателно ниво те не я споделят. В резултат на това при много хора, които желаят да заминат за чужбина, разумът и личните мотиви излизат на първо място, и те все пак се решават да напуснат страната, но останалото в подсъзнанието им чувство за вина продължава да създава чувство на психологически дискомфорт.
Тази манипулация е особено ефективна, тъй като в руската история държавата винаги се стреми да замени страната. В Русия, където частната собственост не е неприкосновена и няма независим съд, човек се чувства напълно незащитен пред произвола, и лоялността към държавата най-често остава единственият начин да се почувстваш защитен. За много руснаци, с изключение на тези, които са станали дисиденти съзнателно, е травматично да осъзнават конфликта си с държавата. За такива хора заминаването за чужбина е предизвикано единствено от желанието да се приобщят към благата на цивилизования свят и да изкарат повече пари, но те изобщо не са готови да носят етикета „предатели“.
И сякаш специално за разрешаването на тази изкуствено създадена дилема Кремъл създава многобройни обединения, форуми и конгреси на рускоговорящи сънародници, които открито заявяват целта си да възстановят връзките с „голямата родина“. При това дори ако такива организации формално се позиционират като културни, на практика в тях хората се обединяват на политическа основа, а не на културна, и самият факт, че те участват в провежданите от тях мероприятия, предполага, че са съгласни с руската външна политика.
За съжаление значителна част от представителите на диаспората с радост възприемат създаването на такива обединения. Участието в живота на подобни организации за тях се превръща в осезаемо и практически официално възстановяване на връзките с бившата родина и укрепва вярата, че сега вече никой не може да ги нарече предатели. За такъв тип емигранти е особено важно да виждат, че близките им по дух организации са свързани с руските консулства, тоест фактически със самата държава. Остава им възможността да се възползват от всички блага на „свободния свят“, но при това да чувстват, че Русия им е „простила“. При това такива хора дори не се замислят, че тази дилема е причинена изкуствено, и без усилията на любимата им държава, тя изобщо не би възникнала.
2. Наред с изобилието от организации, създадени от Кремъл, може да се отбележи слабото развитие на хоризонтални връзки между емигрантите и нежеланието им да създадат неформални обединения, независими от Москва. Дори ако възникват такива обединения, Москва от своя страна се опитва да ги постави под контрол и щедро предлага финансова помощ на всякакви местни инициативи. Дори ако независимите организации и медии се запазят, „официалните“ форми на сдружения на емигранти далеч ги надвишават. Като резултат от тези процеси самоидентификацията при емигрантите се подменя и усещането, че си част от руската култура, става неотделимо от политическия компонент.
3. Отделно трябва да споменем и спецификата при създаването на образа на врага в съвременната руска пропаганда. Експлоатацията на омразата и страха е съществувала и по съветско време, но комунистическата пропаганда се е отличавала от съвременната поне с две важни неща:
- по време на късния съветски период пропагандата не е била толкова цинична и ясно е разграничавала омразата към „капиталистите“, съчетавайки я със съжаление към „потиснатите работници“. Да, тази пропаганда е била фалшива и утопична, но в нея не е имало такова ниво на жестокост, което присъства днес;
- съветската пропаганда се е основавала на тезиси, които могат лесно да се опровергаят и осъзнаването на лъжата в тях е предизвиквала явен дисонанс при хората. Например високият стандарт на живот в западните страни неумолимо е контрастирал с постулатите за „загниващия капитализъм“ и това противоречие не е можело да се преодолее.
Днешната пропаганда е много по-изкусна. Тя не отрича високия стандарт на живот в западните страни, но ни внушава, че тези страни са изключително враждебни към Русия. При това идеологията на омраза, която се внушава на телевизионните зрители, може да се определи като „идеен цинизъм“. От една страна, хората, които се поддават на такава пропаганда, свято вярват в необходимостта от война за оцеляване със Запада, от друга страна, те се отнасят към своя изкуствено създаден „враг“ изключително цинично. Пропагандата внушава, че лъжата, убийствата, завземането на чужди територии, войната, клеветата и дори унищожаването на целия свят е оправдано, тъй като „това ни е изгодно“. Вместо теорията за „класова борба“, руските пропагандисти днес си служат с неясни разсъждения за геополитиката, чиято същност, както те я представят, се свежда до постулата „целта оправдава средствата“.
В резултат на това такива хора не усещат никакъв дисонанс да живеят на Запад и да изпитват искрена омраза към страната, в която пребивават. Те считат, че използването на западните блага е тяхната форма на „борба“ и продължават да живеят в САЩ или Великобритания, тъй като „това им е изгодно“, и реализират своите патриотични пориви като участват в кремълски проекти. Понякога този „патриотизъм“ стига до там, че човек започва директно да работи срещу новата си родина, но това напълно съвпада със съвременната руска идеология.
Баналната завист също допринася за създаването на такова отношение към страната на пребиваване. Тя действително е присъща на много руснаци като атрибут на неблагополучното общество, но най-лошото е, че тя не изчезва с постигането на материално благополучие. Днес широко е разпространена една фраза, станала вече анекдотична: „Как е възможно такава чиста, богата и добре поддържана страна като Америка, да се падне на американците?“ За съжаление именно така мислят много американски „путинисти“. Дори наличието на собствен дом и воденето, поне външно, на напълно американски начин на живот, не може да промени чувството, че си бил лишен от нещо. Руският емигрант все едно чувства, че неговото собствено детство или детството на неговите родители е преминало в друга среда, много по-лоша.
4. Днес често може да срещнете твърдението, че подкрепата на кремълската политика в съчетание с негативно отношение към страната на пребиваване, е характерна само за „неудачници“, тоест за хора, които по една или друга причина не могат да се реализират в емиграция. В такъм случай култът към силата, представен от днешна Русия, е привлекателен за такива хора, а чувството за принадлежност към тази сила помага за преодоляването на комплексите.
Но това обяснение е справедливо само отчасти. Идеологията на цинизма понякога е привлекателна и за успешните хора, тъй като цинизмът сам по себе си често се асоциира именно с успеха. Желанието да „седиш на два стола“ и „да заблудиш врага“, в комбинация с принципа „на война, като във война“ не зависи от социалния статус, образованието или нивото на доходите на човек. Тези неща касаят по-скоро областта на морала. Парадоксалното е, че слабообразованите хора, които искрено вярват в най-дивите форми на кремълската пропаганда като „разпънатите на кръст момченца”, може би се ръководят от по-чисти мотиви от образованите циници, които считат, че заради „величието на Русия” може да се направи всякаква жертва.
Така или иначе, трябва да се признае, че Кремъл достатъчно успешно работи с диаспорите в чужбина, опитвайки се да превърне естествените чувства на носталгия и културна самоидентичност в инструмент за манипулирането на съзнанието на бившите сънародници.
Източник: Ксения Кирилова за „Ден“
