Едуард Лукас, за CEPA
Преди безпокойството за руската външна политика изглеждаше ексцентрично. Сега това е масова практика. Но все още е пълно с погрешни схващания, които пречат на нашата реакция на кремълската заплаха. Ето 10 от тях.
- „Заплахата е военна„. Да, в Украйна се води война и да, нашето присъствие в балтийските страни има нужда от допълнително усилване. Да, съвременните руски оръжия понякога са много впечатляващи (най-вече прототипите). Но Русия вече не е военна супер сила, както по съветско време и няма да издържи при тотална война със Запада. Военното блъфиране и заплахата са важни, но те са само част от големият арсенал с инструменти при хибридните войни.
- „Това е нов проблем„. Той е нов само за онези, които до сега не са му обръщали внимание. Съветският съюз беше пионер в политическата война. И до Владимир Путин Русия се занимавала с неоколониален тормоз над съседите си. Попитайте гражданите на балтийските страни, грузинците, молдованците и украинците. Още през 1990-те те предупреждаваха Запада, но ние не ги чухме.
- „Става въпрос единствено за „фалшиви новини„.“ Този напълно безполезен термин сега просто означава „не ми харесва медийното отразяване“. Освен това информационните операции са само една, но много видима част от кремълския арсенал. Това, което ние не можем да видим, е много по-тревожно.
- „Вината е наша„. Опитите за търсене на морално съответствие все още отравят западното мислене. Например, че руските тактики не са по-ужасни от това, което западните страни са вършели преди. Друг аргумент е, че ние сами сме провокирали Кремъл с разширението на НАТО и Европейския съюз. Но и двата аргумента са погрешни. Ние защитаваме правилата, върху които бе установен световният ред след 1991, тъй като те даваха поне някакви гаранции за справедливост за слабите срещу силните. Русия поиска да ги замени със системата „силата е над правото“. НАТО и ЕС приеха нови членове не като част от някакъв квази-имперски проект, а защото тези страни, бивши пленници, сами тропаха на вратата и искаха да ги пуснат – не на последно място, защото предвижаха накъде отива Русия.
- „Всичко се върти около САЩ„. В дискусиите по темата за РФ, които текат в САЩ, солипсизмът е изненадващо широко разпространен както сред хората, които надценяват намесата на Русия, така и сред онези, които я отхвърлят. Руските тактики са били прилагани в десетки страни. Американците могат да се поучат от техния опит.
- „Путин е виновен за това„. Руският лидер е симптома, а не причината за проблемите ни с Русия. Клептократията, основана на ксенофобия, както и империалистическото мислене, имат дълбоки корени. Те са съществували и преди Путин, и ще го надживеят.
- „Това не може да се спре„. Грешка е не само да демонизираме Путин, но и да надценяваме възможностите му. Русия е фундаментално слаба и изостанала страна, която не може да се конкурира със Запада. Нашият проблем не е в липсата на средства, а в неспособността ни да координираме дейността си и липсата на достатъчно воля, но всичко това може да се оправи, ако решим.
- „Вече всичко свърши„. Да, Западът започна да се събужда. Да, Русия се сблъсква с финансови и други ограничения. Да, режимът е изправен пред вътрешни проблеми и трудности. Но би било безразсъдно и самодоволно да обявим, че вече сме постигнали победа.
- „Това е вторичен проблем„. Да, в дългосрочен план Китай е много по-крупен и внушаващ по-голяма тревога противник. Но уязвимостта на нашето общество, от която днес се възползва Русия, може да бъде използвана и от пекинския режим на кумовски капитализъм. Ако нашият трансатлантически съюз, който има дълбоки корени, провали изпитанието в Европа, какви ще бъдат шансовете ни да запазим единството на Запада в Източна Азия?
- „Достатъчно е да се грижим за възпирането„. Доста е примамливо да насочим всичките си усилия към санкции и други сдържащи мерки. Но слабостта на нашето общество пред мръсните пари, организираната престъпност, информационните атаки, авантюрите в стил „разделяй и владей“, подривната дейност и т.н. няма да изчезне. Усилването на мерките за сдържане са необходима мярка, но те не са достатъчни. Би било много по-добре, ако се отървем от собствените си слабости.
Едуард Лукас, за CEPA
