Михаил Найденов за Bulgaria Analytica
Хибридна война не се обявява. Вместо това тя се води. Това е същността на стратегията на днешните фактори, независимо дали са държавни или недържавни субекти, при водената от тях хибридна война. Атакуваните държави твърде често са неспособни да разберат какво точно се случа на практика, докато не е станало прекалено късно.
След края на Студената война Русия следва преднамерена и планирана политика да запази достатъчно влияние в България, за да може да има контрол върху вземането на национални решения. Тя постига тази своя цел предимно посредством икономически инструменти, както и чрез активното използване на унаследена широка мрежа от лични взаимовръзки и изградени зависимости от времето на комунистическия режим. След възхода на Владимир Путин във властта руското подривно влияние в България получи нов фокус, включително и по отношение на отбраната. То придоби особено остър характер след анексирането на Крим.
Заедно с икономическите, енергийните, политическите и информационните инструменти, използвани от Русия за постигане на трайно завладяване на българската държава (“state capture”), подривната дейност срещу отбраната на страната служи като още един критично важен поддържащ фактор в стратегията на Москва. Под подривна дейност срещу системата за отбрана тук следва да се разбират усилията, насочени към оказване на негативно въздействие върху националните решения в сферата на отбранителната политика. Това води до деградацията на отбранителните способности на въоръжените сили и предотвратяването на възможността те да бъдат ефективно изграждани.
Руската стратегия има за цел упражняването на такава степен на контрол върху България, която да не позволява на София да води истински независима външна политика и политика за сигурност като пълноправен член на НАТО и ЕС. Същността на тази стратегия може да се дефинира като “България: троянски кон” в НАТО и ЕС. Името й идва от една цинична забележка на руския постоянен представител в ЕС Владимир Чижов от 2006 г. който нарече България руски “троянски кон в ЕС”. Съгласно тази логика, на София формално е позволено да се присъедини към ЕС и НАТО, но при условие, че Москва ще си запази достатъчно равнище на контрол върху вземането на политическите решения в страната. Следователно, по този начин българското членство в двата съюза би се разглеждало от Москва като възможност, а не като заплаха.
Отбраната е отделна и важна цел на руската подривна дейност в рамките на водената от Москва хибридна война срещу София в пълния спектър на силата. Слаба система за национална отбрана означава България да бъде в тежест за сигурността на съюзниците от НАТО, а не източник на такава. Постигането на състоянието България да разчита на съюзниците си за своята отбрана, при това без да допринася, отлично обслужва целите на Москва за отслабване, разделяне и в крайна сметка разпад на Алианса.
Стимулирането на разделение в обществото и сред основните политически партии и лидери по отношение на членството в НАТО е дългосрочен елемент на руското влияние. В този контекст бива атакувано изпълнението на ангажиментите на страната към Алианса. Отивайки по-далече, някои политици дори спекулират с идеята за референдум за членството в НАТО и ЕС. Тази логика цели да саботира основите на външната политика и политиката за сигурност и отбрана на България като член на НАТО и ЕС. Ето това е причината Кремъл да поддържа антизападни, евроскептични, псевдонационалистически и проруски партии, с надеждата един ден те да придобият дял в процеса на вземане на решения в отбраната.
За да провокира недоверие към НАТО, Москва при всеки удобен случай манипулира медиите и общественото мнение чрез информационни операции. Агресивна проруска пропаганда, активно осъществявана от местни субекти, обслужващи руски интереси, е насочена против българската отбранителна политика. Уебсайтове, фокусирани върху отбраната, и социални медии са активно използвани средства, за да се култивира носталгия сред пенсионирани военни и неправителствени организации на резервисти и запасни, както и за разпространение на проруска пропаганда. Видим пример в това отношение е pan.bg.
Анализът на проруската пропаганда откроява някои скорошни манипулативни теми, като например: НАТО и България се готвят да нападнат Русия; българските войници никога няма да се бият против руснаците; руските оръжия превъзхождат останалите и т.н. Освен това, участието в ръководени от НАТО операции и изграждането н съюзна инфраструктура у нас, особено на съвместните българо-американски съоръжения, са традиционно атакувани от антинатовска пропаганда в услуга на руските интереси.
Като забележителен неотдавнашен пример за напълно фалшива новина може да се посочи следното – по време на учението на НАТО Noble Jump – 2017 в Румъния през м. юни е било имало мишени със символи, силно напомнящи руски отличителни знаци. Според тази фалшива история българските командири и войници са били отказали да се подчинят на заповедите и да стрелят по тези мишени. Оттук се извежда манипулативно внушаваното заключение, че българските военни никога няма да отидат на война срещу Русия и че, следователно, България не е надежден съюзник в НАТО.
Фалшивият наратив, че НАТО се готви да осъществи агресия срещу Русия също така обслужва целта да се окаже въздействие върху обществените възприятия в България. През 2015 г. имаше фалшиви новини за една напълно измислена „мобилизация“ на армията за започване на война с Русия. Друг показателен пример в това отношение е представянето на изпълнението на решенията от срещите на върха на НАТО в Уелс и Варшава, както и съвместните съюзни учения (напр. Anaconda 2016) като умишлена подготовка за започване на война с Москва. Според тази манипулирана и изкривена логика усилията за укрепване на националната и съюзната отбрана биват представяни като подготвителни действия за осъществяване на военна агресия.
Независимо от това, че медиите, представящи тези фалшиви наративи, не са признати в цялата страна като заслужаващи доверие и авторитетни и в действителност те имат маргинално покритие, техните истории получиха широко разпространение и отзвук в социалните медии, главно във Фейсбук. Те се радват на постоянна аудитория от хора, които са лесно податливи на манипулация с проруска пропаганда, лесно и агресивно разпространявана във Фейсбук. Тези медии постигат такъв успех не толкова заради капацитета им, а защото все още държавните институции продължават да нямат достатъчно способности за противодействие на фалшивите новини и пропагандата в условията на хибридна война.
Промотирането на носталгични идеи, особено тази за възстановяването на наборната армия, добре обслужва целите на руската подривна дейност, независимо че за този случай към момента Москва не може да бъде директно посочена като подбудител. Подобни идеи отклоняват вниманието от най-важните проблеми, стоящи пред българските въоръжени сили. Те ще доведат до разхищаване на ресурси, ако някога им бъде дадена възможност да се реализират. Лансирането на нереалистични визии за отбраната също се вписват в целта България да има слаба система за отбрана посредством насърчаването на разделение и оттук – подкопаването на трансформацията на въоръжените сили.
Предотвратяването на възможността за засилване на присъствието на НАТО в Черно море е отчетлива цел на руската стратегия. Информационната кампания около т.нар. „Черноморска флотилия” през юни 2016 дава добър пример в това отношение. Неловката реакция на тогавашното държавно ръководство изпрати определено негативен сигнал към Алианса, който със сигурност не остана незабелязан и неотчетен. Тази реакция предизвика връщане назад на вече постигнатото по инициативата, активно подкрепяна от Румъния. Със сигурност зад тази реакция на тогавашните правителство и президент стои руски натиск, въпреки че все още липсват преки доказателства за това. Независимо от това, последиците са видими към момента, дори в политиката на настоящото правителство. То, за съжаление, не проявява достатъчна активност по отношение на търсенето на възможности за повече присъствие на НАТО в Черно море. Това се случва, въпреки че днес е очевидно, че Русия милитаризира Крим и изгражда военноморски способности, като застрашава регионалния баланс на силите.
Историята с „Черноморската флотилия“ е показателна за една дълго следвана линия в политиката за сигурност и отбрана, изразяваща се в избягване на възможностите за по-значимо присъствие на НАТО в България и в региона. Това отдавна е предпочитано средство, използвано от местните фактори, обслужващи руския интерес. Това се транслира в политическа линия на поведение, същността на която се изразява в следното: „За“ НАТО на думи, но „Против“ Алианса, що се отнася до действията. Това е традиционният политически курс на левите партии, които до момента са успявали да привлекат по-голямата част от носталгичните гласоподаватели.
Саботирането на реформите в отбраната и на лидерите, които работят за трансформацията, е най-трудно да бъде доказано, че е пряко свързано с Москва. Въпреки това, обаче, това много добре обслужва руския интерес системата за отбрана да бъде държана в състояние да функционира под възможностите си. Опитът до момента показва, че реформите в отбраната са напредвали твърде бавно, често пъти с връщане назад. Независимо, че все още не е доказано, че руско директно участие стои зад устойчивото във времето старо, унаследено от съветско време мислене в българската система за отбрана, то много добре обслужва руския интерес. Старото мислене от съветската епоха поддържа статуквото и следователно то продължава зависимостта от установени структури и зависимости. Това положение може да има като резултат и фактическо „институционално завладяване“, причиняващо по-нататъшна деградация на отбранителните способности. Това завладяване може да стане и непреднамерено, не открито стимулирано от Русия, но въпреки това то обслужва стратегията на Москва.
В резултат на саботирането на истинската трансформация и на хората, настроени да работят за реални реформи, останалите в наследство концепции и начин на мислене все още оцеляват в българската система за отбрана. Те са противоположни на концепциите в НАТО и затова системата все още не е в състояние да осигури достатъчно отбранителни способности. Това предизвиква неспособност да бъдат изработвани реалистични програми за развитие на въоръжените сили. Амбициите за изразходване на финансови средства никога не са отговаряли на реалността. Това е общ проблем, който оказва вредно влияние върху системите за отбраната на новите страни-членки на НАТО. Той е едно от най-тежките предизвикателства за институциите им и представлява основен провал по отношение на предоставяната от Запада подкрепа.
Корупцията и лошото управление са безспорни фактори, водещи до отслабване на системата. В действителност, това е най-трудно да бъде доказано без осъдителни присъди, произтичащи от действията на истински независими и ползващи се с доверие Прокуратура и Съд. Корупцията и устойчивото във времето лошо управление може и да не са непременно дирижирани от Москва, но те ясно се вписват в нейните амбиции. Всепроникващата местна култура на корупция и лоши управленски практики в бившите комунистически страни служат като добра хранителна среда за оказване на влияние върху национални решения в полза на Москва.
Друга област на руски интерес е предотвратяването на възможността за многонационални съюзни решения, които да водят до изграждането на най-дефицитните отбранителни способности. Като добър пример тук може да се посочат усилията на хора, заинтересовани от поддържането на старите унаследени съветски летателни апарати, да подхранват страхове по отношение на мисията за съвместна охрана със съюзници от НАТО на българското въздушно пространство. Това погрешно е представяно като загуба на способности и суверенитет. Отново ефикасността и ефективността биват жертвани, с цел да бъдат запазени непокътнати интересите на една гласовита лобистка група, обвързана с Военновъздушните сили, заинтересована от продължаването на използването на съветските изтребители МиГ-29, както и на руски и партньорски фирми, нуждаещи се от финансови средства.
Подривната дейност срещу модернизацията на въоръжените сили е едно от критичните „бойни полета“ на руската дейност. Докато остава на въоръжение съветската техника, за което се плаща висока цена, Москва си запазва силен лост за оказване на въздействие върху националната политика. Значителните трансфери на финансови средства към Русия за ремонта и поддръжката на съветските самолети и хеликоптери би могло да създаде достатъчно силни местни интереси, които да са насочени в посока не само към възможно най-дългото запазване на въоръжение на съветската техника, но също така и към лансирането на политически решения, които са благоприятни за руските интереси или най-малкото на такива, които не им противоречат. Анализът на най-очевидните действия и тактики за подкопаване на модернизацията на българските въоръжени сили води до заключението, че тази активност много добре обслужва руската подривна стратегия. Тези действия и тактики със сигурност постигат този резултат, независимо че би могло все още да няма достатъчно твърди доказателства, че всички те са изрично активирани от Москва.
Първият отличим пример в това отношение е отлагането на придобиването на въоръжение и бойна техника и безкрайното забавяне на ключовите проекти, като например този за крайно необходимия нов тип многоцелеви оперативно съвместим с НАТО боен самолет. Продължаването на поддръжката на остарялото съветско въоръжение и бойна техника означава продължаване на наливането на пари в руската хазна във време на продължаващи санкции. Печално известен пример в това отношение е изразходването на част от специално предвидените за модернизацията на Военновъздушните сили допълнителни средства от 80 млн. лв. за 2016 г. Вместо да бъдат инвестирани в придобиването на нов тип боен самолет, 70 млн. лв. бяха изразходени за поддръжката на част от самолетите МиГ-29. Най-предпочитаното от гледна точка на интересите на Кремъл решение е да се даде „вечен живот“ на МиГ-29, като продължи спонсорирането на руската отбранителна индустрия, дори и след изтичането на техния жизнен цикъл през 2029 г.
Ако все пак бъде реализирана модернизацията, най-вероятната подривна дейност, подкрепена от Русия, би се изразявала в лансирането на идеята за едновременното, паралелно използване и на новопридобитите оперативно съвместими самолети, и на съветските МиГ-29. (а защо не и на СУ-25?). Това решение би било финансово катастрофално, като ще доведе до състоянието България да трябва да поддържа де факто два отделни вида военновъздушни сили, всеки изискващ свои бюджет, логистично осигуряване и хора. Това ще продължи статуквото на поддържането на състоянието Военновъздушните сили да бъдат най-големият консуматор на капиталови разходи в сравнение със Сухопътни войски и Военноморските сили, чиято модернизация до момента е системно недофинансирана. В действителност, най-недостатъчно финансираната през последните 15 години от гледна точка на модернизацията вид въоръжена сила, а именно Сухопътни войски, дава основната част от националния принос към операции на НАТО и ЕС. Така най-ефективният контрибутор към съюзни операции по правило е оставен без необходимите средства за модернизация, докато най-малко продуктивните в това отношение Военновъздушни сили, като се отчитат критериите способност за участие в операции извън територията на страната и способност за поддържане на формированията в такива операции за продължително време, получават до момента лъвския пай. Това не доведе до съществено изграждане на способности, а голяма част от капиталовите разходи се пренасочиха към МиГ-29 и други останали в наследство съветски машини (СУ-25, Ми-24, Ми-17).
Ако най-накрая започне придобиването на нов тип боен самолет, най-предпочитаният избор би бил да се закупи платформа, каквато никой от съседните държави от НАТО няма на въоръжение. Това ще предотврати възможността за развитие на многонационално сътрудничество в поддръжката на техниката, обучението на личния състав, а по възможност и използването. Следователно, това ще направи невъзможна опцията за споделяне на разходи на регионално съюзно ниво. В този случай България би придобила самолет, какъвто съседите от НАТО нямат и чието ефективно поддържане и използване ще бъде твърде скъпо за страната, така че да може да си го позволи самостоятелно.
Насърчаване на решения за придобиване на техника, които не покриват пълния й жизнен цикъл, е друга възможна опция за саботаж. Дори и да не са предизвикани непременно от Русия, подобни решения водят до отслабване на потенциала на въоръжените сили и следователно са в услуга на стратегията на Москва, целяща българската отбрана да бъде слаба. Това неминуемо ще доведе до преразход на средства за в бъдеще във връзка с поддръжката на техниката и до възможни продължителни периоди на нейното нефункциониране поради финансов недостиг и следователно – до дефицит на способности.
Провалът при приоритизирането на изискванията към способностите във времена на очакван продължителен финансов недостиг е съществуваща от дълго време местна уязвимост, която може да бъде експлоатирана от Русия. Насърчаването на придобиването на системи, които не допринасят за изграждането на най-необходимите способности може да бъде очаквано и занапред. Илюстративен пример в това отношение е погрешното решение България да закупи 12 транспортни хеликоптера „Кугър“, дори когато военновъздушните сили бяха (и все още са) в състояние на крайна необходимост от придобиване на нов тип боен самолет. Доставката на системи, които нямат всички необходими средства за изпълнение на най-вероятните им мисии може да се посочи като вариант на подобен провал. Поръчването на хеликоптерите „Кугар“ без защитна броня ги прави безполезни във враждебна оперативна среда, като например мисията на НАТО в Афганистан. В този контекст следва да се зададе въпросът защо все още продължава разходването на средства за остарели съветски самолети и хеликоптери, вместо част от тях да бъдат пренасочени към ъпгрейдване на поне няколко от хеликоптерите “Кугар” с необходимите системи.
В случай, че придобиването на оперативно съвместими с НАТО въоръжение и техника се осъществи, най-приемливото решение за Москва би било средствата за бъдат похарчени за покупки, които носят минимални отбранителни способности на българските въоръжени сили. По пътя на тази логика, най-агресивно насърчаваният избор би бил придобиването на системи, които носят най-малко работещи решения, предвид най-острите проблеми на българската отбрана. Точният въпрос тук е дали придобиването на 12 транспортни хеликоптера „Кугар“ беше най-острата необходимост, предвид продължаващата липса на нов тип боен самолет. Ако за в бъдеще се допуснат подобни грешки, зависимостта от остарялото съветско въоръжение и техника ще бъде продължена и българските въоръжени сили ще останат оперативно несъвместими с НАТО. Следователно, България ще продължи да има слаба система за отбрана с деградиращи способности.
„Кугар фиаското“ трябва да служи като предупредителен пример през идните години. Предстоящият избор на бойни бронирани машини за Сухопътни войски и на нови кораби за Военноморските сили трябва да бъде направен много внимателно и под засилено парламентарен, обществено и дори съюзно наблюдение.
Преди всичко, необходимо е да се знае дали системите, които биха били избрани, са правилният избор от гледна точка на стратегическата среда за сигурност и на наличните ресурси сега и в идните години. Тук става въпрос за финансовите средства, които са необходими не само за придобиването на платформите, но и за тяхната поддръжка и използване до края на жизнения им цикъл. Ключов елемент за всяко едно информирано решение е стриктното следване на споделената в НАТО визия за същността на отбранителната способност. Способността в случая съдържа осем елемента, без които не може, познати под съкращението DOTMLPFI, а именно Доктрини (също и концепции и тактики, техники и процедури), Организация, Подготовка, Материални средства (тук е въоръжението и техниката), Лидерство и Образование, Личен състав, Инфраструктура и Оперативна съвместимост. Активизицията на техника, сама по себе си, не е достатъчна, за да бъде получена отбранителна способност. Тя е само средство за осигуряване на компонента Материални средства (M), докато осигуряването на останалите елементи изисква всеобхватни системни усилия и нов начин на мислене.
Ако бъдат допуснати нови провали в придобиването на въоръжение и бойна техника, вместо реални отбранителни способности системата за отбрана ще получи платформи, които ще бъдат един все повече консумиращ ресурси пасив, отколкото способности, даващи добавена стойност. Точно в тази пресечна точка Москва би направила всичко по силите си, за да постигне целта финансовите средства да бъдат изразходвани по начин, който не води до най-необходимите решения. Ключов улесняващ действията й фактор в посока поддържането на българската система за отбрана в състояние да работи под възможностите си би било умелото използване на мрежата от поддържани връзки и зависимости, съчетани с естествената човешка склонност към извличане на лични облаги на всяка цена. Въпреки множеството от тактики, които биха били използвани, постоянна черта на всяка една подривна дейност е липсата на прозрачност при процеса на придобиването на способности.
Всички тези отрицателни развития правят системата за отбрана неподготвена да се изправи пред предизвикателствата на 21-ви век, едно от най-значимите сред които е реваншистката политика на Русия на Владимир Путин. Това е причината на подривната дейност срещу отбраната спешно да бъде обърнато внимание както на национално, така и на ниво НАТО и ЕС. Добра отправна точка е да се повиши осведомеността сред обществото и съюзниците относно този дълго пренебрегван критичен проблем.
Повишаването на осведомеността е първата крачка, с която да се започне. Хибридната война се води първо и преди всичко за възприятията и разбирането на реалната ситуация. Ако ръководителите и обществото на която и да е държава, срещу която се води хибридна атака, са неспособни да схванат, че са изправени именно пред такава заплаха, тогава поражението е само въпрос на време. Понастоящем това е главното предизвикателство, което следва да бъде преодоляно в България. Ясната визия за настоящите заплахи, тяхната същност и техния източник е първата солидна основа за изработването, приемането и изпълнението на надежда национална стратегия за противодействие на хибридните заплахи.
Михаил Найденов за Bulgaria Analytica
