Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция.
Интервю с принудения да напусне поста си “по собствено желание” директор на държавния архив на Русия Сергей Мироненко в руския сайт „Сноб“ предоставя информация на „заблудените” привърженици на „твърдата ръка” на властта, които вярват, че техният кумир Сталин…също е бил „заблуден” и нямал лична вина за гигантския терор срещу милиони съветски граждани.
Сама по себе си тази информация не е новина за информираните, но очевидно се налага тя бъде потвърдена от възможно най-осведомения източник, прогонен в днешно време именно заради това, че не желае да се качи на вълната на сталинисткия реваншизъм, поощрявана днес от режима в Кремъл.
На въпроса на интервюиращия дали е уверен, че Сталин е подписвал заповедите за разстрел, Мироненко му посочва 7 тома, огромно количество документи, от които е видно, че десетки хиляди от заповедите за разстрел носят подписа на Сталин само в периода на масовата разправа, довела до екзекутирането на 700 000 души в годините на Големия терор (т.е. в предвоенния период на „чистките”).
Експертът обаче признава, че не могат да се уточнят гигантските размери на репресиите срещу селяните, обобщавайки жертвите от т.н. „разкулачване” на около 10 милиона.
На въпроса защо в един момент Сталин е спрял да избива в предишните мащаби народа си след Големия терор (за което сталинистите днес го хвалят- „все пак” бил спрял), Мироненко отговаря, че той се уплашил да не изпусне контрола над катастрофалните размери на масовите убийства.
Интересен за непосветените детайл от интервюто е фактът, че всъщност Сталин далеч не винаги е бил толкова всемогъщ. Именно страхът от загубата на властта го е тласкал към злодеянието му. При едно негово пътуване в Сибир през 1928 г., с цел запознаване на място с бунта на селяните, отказващи да си продават житото на ниските държавни цени, диктаторът е бил посрещнат доста „неуважително”. Последвала разправата с руското селячество.
Че Сталин е отмъщавал колективно, това е известно не само от периода на т.н. колективизация в самия СССР. Той е отмъщавал колективно на цели народи. Никога не е простил на поляците за оказаната съпротива срещу ръководения лично от него (макар и от дистанция) злополучен опит на Червените ескадрони да разпространят болшевишкия метеж в Полша, търпейки унизително поражение на бойното поле от полските патриоти. Сталин си го връща тъпкано първо на полската комунистическа партия, която практически унищожава, а след това и на самата полска държава, половината от която си поделя с Хитлер.
Сталин наказва и България с окупация за това, че е била в съюз с Германия, с която самият Сталин (преди България) сключва договорите за ненападение и дружба от 1939 г. СССР изпреварва България с две години в съюзяването си с нацистка Германия, но, макар и да не скъсва отношенията си с България през цялата война, накрая Сталин използва присъединяването на София към Берлин в рамките на Тристранния пакт като претекст да си „вземе” България.
Паметниците на тази окупация, позорно определяна от нейните защитници у нас като „освобождение”, стърчат над преклонените български глави като тържествено доказателство за съглашателството със сталинисткия прочит на историята ни от страна на охранителите на тези жалони на робството (както ги нарече проф. Любомир Далчев, автор на част от композицията на Монумента на окупационната червена армия МОЧА в София).
Източник: блога на Иво Инджев
